Камъкът си тежи на мястото”. Това ми каза леля Славка, докато си говорихме за това колко зле е животът в Кипър и как българските емигранти вече едва свързват двата края на острова на Афродита. Оттогава ме човърка една друга мисъл – дали пък „българският камък” е достатъчно тежък, за да се задържи на другото място, където е паднал? Дали мястото на “тежките български камъни” наистина е в България? Доколко удобно и естествено е това място? Дали на принципа за относителност на пространството и напоследък особено на ВРЕМЕТО, камъкът не олеква катастрофално на “естественото” си място? Иска ми се да поразчопля тази добре известна поговорка за камъка – къде с риторични въпроси, къде с отговори, пораждащи размисъл.
По една или друга причина, у „камъка” се поражда желание да смени местоположението си, гони го начална еуфория, хъс за себедоказване и огромни очаквания. Сменя камъкът мястото си! И изведнъж се оказва, че новото място е по-тясно от предишното по една проста причина. „Местните” камъни са установили бариери, които трудно може да се надскочат. „
Все живеех с мисълта, че някога ще се оправим, ще се чувстваме пълноценни граждани на държавата си, ще настъпи ред и справедливост, че България ще стане едно малко райско кътче. И това го чакам години наред”, редеше леля Славка.ПИШЕ
Няма коментари:
Публикуване на коментар