Как се стига до краха?
Ако си строил кула от карти за игра, знаеш какво е основното правило – да не кихаш. Икономиката, разбира се, не е куп картончета, но все пак има нещо общо. Този художествен образ, между другото, не сме го измислили ние – с изрази като “кула от карти” и “ефектът на доминото” си служат при описание на Голямата депресия мнозина икономисти (начело с Кейнс), които в хор отбелязват неизбежната верижна реакция в света на финансите. По тяхно мнение една-единствена неправилна крачка, предприета от богата страна, може да стане причина за катастрофа. И все пак икономиката, за щастие, не е чак толкова паянтова конструкция. Върху нея, общо взето, може и да се киха, да се плюе дори. Но се оказва, че точно в онзи момент кихавиците са доста силни и, по-важното, идват от различни страни.
Какво представлява през 1929 зеленият американски долар? Това е вид квитанция, която удостоверява, че притежаваш 1,2 г злато.
Пазарът непрекъснато e атакуван от нови видове стоки, несъществували до този момент. Автомобили! Самолети! Радиоапарати! Прахосмукачки! Доходите на населението растат чувствително, пазарът на недвижими имоти ври и кипи. И целият този разкош трябва да се плаща със същите жалки и дребни пачки от времената, когато нямало какво друго да се продава освен пай с петмез и поцинковани чайници. Кешовата наличност катастрофално не достига. Не е странно, че част от парите минават към виртуално съществуване под формата на разписки, акции, облигации и други хартиени заместители.
Нямаш пари? Това да ти е проблемът! Всяка банка с удоволствие ти отпуска кредит със смешна лихва за покупка на акции. А и Федералният резерв съвсем навреме намалява лихвения процент за кредити до 3 на сто, което са си жълти центове.
Ето как американското население тегли кредити и купува акции като лудо, после продава акциите и купува други, а с печалбата си купува нов електрически чайник със свирка и примира от щастие.
Така се създава пирамида от класически тип, за която е добре известно, че съществува само дотогава, докато не дойде време да се срути върху главите на онези, които са я създали. Стойността на акциите на всяка компания вече надвишава реалната й стойност десетки пъти. Управителите на фирмите се хващат за главите, като разбират, че никога няма да им се удаде да реализират такава печалба, че поне малко от малко да съответстват на борсовата си стойност. Те се опитват максимално да разширяват производството, но все повече домакини се отправят към борсата и котировките растат като превтасало тесто.
По-умните се досещат, че това няма да продължи много, и чакат в стартова позиция, готови да продават. Всеки момент, всеки момент... Сега! На 24 октомври 1929 Моузес Аненбърг, собственик на брокерска къща, продава всичките си акции за един ден и закрива офиса. Той бил умен човек. Част от продадените му акции в този ден придобива Уолтър Аненбърг, 20-годишният му син. Той не бил умен човек, както и други милиони американци, които жадно разграбват пуснатите от Моузес акции. Но камъчето тръгва да се търкаля надолу и планините притихват в очакване на лавина. Пазарът полудява – ту пада, ту лети в облаците. Внимателните играчи изчакват, невнимателните се лашкат с приливите и отливите, като успяват да припечелят за някой и друг сладолед. И едните, и другите обаче получават оглушителен шамар на 29 октомври, когато акциите започват да се разпродават с огромни загуби. И в трескаво темпо. За една седмица борсова паника пазарът губи 30 млрд. долара. Това е повече от загубите на САЩ през Първата световна – и повече, отколкото би могла да понесе която и да е икономика.
Практически никой от теглилите кредит за покупка на акции не е в състояние да го върне. Банките спират плащанията. Потънали в сълзи домакини се каят пред съпрузите си, финансисти започват да се хвърлят от прозорците по целия Уолстрийт. Уолтър Аненбърг го спасява татко му Моузес, който му плаща дълга. А онези, които си нямат татко Моузес, го духат с проточена слюнка.
Самият крах
Крайбрежна улица в Ню Йорк. Стотици все още прилично облечени хора джапат из водата и ловят плуващите пъпеши. Пъпеши има много, те блестят влажно, жълто и весело сред вълните. Уви, не стават за ядене. Сочната им плът е пропита с горчива морска вода – на шлепа, от който се сипят пъпешите, стоят работници и старателно дупчат всеки, преди да го хвърлят в океана. В реките тече мляко. Кафето се сипе на чували в асфалтовите бази и отива в пътната настилка. Из градовете щъкат мъже с бомбета и старателно закърпени сака; бузите им са хлътнали от глад, но те все още дават вид, че всичко им е “ол райт”. Хиляди фермери се разоряват всеки ден – никой не купува продукцията им, защото никой няма пари, а трябва да плащат аренда за земята. Банките не искат да им отнемат никому ненужните ферми, защото купувачи на земя пък съвсем липсват, но няма как – законът си е закон. Всекидневно се закриват предприятия, спират дори и едрите конвейерни производства, всеки четвърти американец става безработен. Производителите, които остават на пазара, се договарят помежду си вече за нищо на света да не свалят цените, за да не работят на откровена загуба. По-добре е новите дрехи да се горят, новите коли да отиват за претопяване, зърното да се заравя в земята, но да не се допуска спад на цените, защото той ще донесе окончателна гибел на цялата икономика.
Марксистите (както и днес – б.р.) злорадо дрънкат за “криза на свръхпроизводството”, “на ви сега капитализъм” и за “предлагане, надвишаващо търсенето”, правейки се, че не забелязват милионите хора, мечтаещи да станат истински потребители. Последните биха могли да опразнят до шушка претъпканите складове, но имат един мъничък проблем – нямат пари и нямат работа.
Най-трудно й е на средната класа, а най-“подготвен” за кризата се оказва пролетариатът, на който му е все едно дали ще товари въглища за 50 цента на ден или ще виси на опашка за безплатна чорбица. Сред двете хиляди души, умрели през 1933-а в Ню Йорк с официална диагноза “смърт от глад”, има всякакви – продавачи, търговци, дребни предприемачи, все хора, при които чувството за достойнство е попречило да протегнат ръка за подаяния. Из цялата страна никнат като гъби “градчета” от кашони, наречени на президента – “Хувървилс”, заселени със семейства, за които наемът или ипотеката вече се оказват непосилни. В моргите намират последно убежище наемодатели, които са се обесили, защото никой не наема квартирите им, а данъците ги притискат. Престъпността скача четворно, особено сред чернокожите, които са най-силно засегнати от кризата: те винаги са първи в списъка със съкращенията, особено в южните щати. От своя страна бялото население пък реагира на тълпите от черни бандити със засилване на расизма и случаите на линч.
Междувременно по света...
Последиците от американската криза са катастрофални – ако използваме един чудесен по-късен израз на Хелър, целият свят поема по лайняната река без гребла (“up shit creek without a paddle”). В страните, най-пострадали от световната икономическа криза, на власт идват тоталитарни фашизоидни режими. Португалия, Австрия, Гърция, Румъния, Япония, Бразилия, Аржентина и най-вече Германия, Италия, Испания – всички те избират пътя на стриктно регулиране на обществения живот от правителството, идеологията, фюрера. Празните стомаси и озлобените сърца лесно се поддават на агресията и националистическите глупости от трибуните (Атака нещо? – б.р.). На практика най-чудовищната последица от световната икономическа криза – Втората световна война – в един момент се оказва неизбежна.
Преди началото й обаче още една мощна световна държава прави своите изродски човешки жертвоприношения пред Голямата депресия. Макар и встрани от свободната капиталистическа икономика (а може би именно затова), СССР също търпи зверски икономически срив. Страната на съветите се нуждае от валута, а в условията на свиване на търсенето в световен мащаб единственото, с което може да се увеличи притокът на валута, е увеличението на доставките. Двете основни суровини на СССР за износ тогава са нефтът и пшеницата. И ако с нефта нещата вървят горе-долу гладко, то колхозите и едноличните производители трудно успяват да се справят с увеличените зърнени норми – “мерзавците саботират държавния план”! Налага се буквално насила да се изземва житото от селяните. Цели села са пратени в Сибир като “саботьори”, а за укривателите на зърно се предвиждат злостни изтезания и куршум. Седем милиона жители на Украйна, Казахстан, Поволжието и Урал умират от глад през 1932-1933. А ешелоните със зърно се точат към Европа... Само на Норвегия Съветският съюз от 1923 до 1939 доставя един милион тона ръж и пшеница.
През 1933-а, когато става президент, той обявява началото на Новия курс (т. нар. New Deal). И какво по-точно прави Рузвелт?
1. Девалвира долара. Смъква цената му до 0,8 г злато, което позволява на финансовия пазар да се излее прилично количество парична маса. За да увеличи златния резерв, Рузвелт нарежда на всички компании и частни лица да продадат златните си монети и слитъци на държавата по фиксирани (и не особено изгодни) цени. За онези, които се опитват да си кътат златото, се предвиждат до 10 години затвор. А за хитреците, които се опитват да леят от него свещници и да си дават вид, че това са просто произведения на изкуството, също се предвиждат глоби и затвор.
2. Затваря всички банки за една седмица, през която специални комисии проучват тяхната жизнеспособност. Част от тях са закрити, друга част минават под управление на държавата, трета част са признати за “healthy”. Естествено, успяват да оцелеят само едрите банки – дребосъците минават под ножа. Така Рузвелт устройва на финансовата система още един електрошоков сеанс и може да се спори доколко той е бил от полза за пациента.
3. Въвежда сериозни ограничения за банковата дейност. Например, лишава банките от правото да работят с ценни книжа. Това парализира и без друго хилавия пазар на частните книжа, но увеличава надеждността на банките.
4. Създава младежки работнически лагери. Всеки американец на възраст до 25 г. вече има възможност да иде да пресушава блата в Тенеси, да копае канавки в Луизиана или да се занимава с друга народополезна дейност по 18 часа на ден срещу безплатна храна и 5 долара месечна заплата. Още по 25 долара месечно се изпращат на родителите му (Рузвелт правилно смята, че като се види с много пари в ръцете, има опасност младежта да се отдаде на разврат и пиянство). Колкото и да са кошмарни условията за живот в тези лагери, през тях минават 4 млн. души – явно младите не са имали голям избор. За по-възрастното поколение Рузвелт създава организация за управление на обществените работни места, която също безспир проправя пътища и гради мостове къде ли не, плащайки на работниците жалки, но гарантирани сумички.
5. Забранява да се изселват длъжниците от жилищата им и да се гонят разорените фермери от земите им. С фермерите се сключват споразумения да им се изплащат малки суми в замяна на това да не обработват част от земята си. По тези договори фермерите преорават повторно посевите с памук и зърно, а специална комисия изкупува добитъка им на не особено високи цени и го унищожава, поддържайки по този начин стабилни цените на селскостопанската продукция.
6. Принуждава производителите да образуват картели, които спазват общи правила за заплащане на труда и за продължителност на работния ден, държат фиксирани цени и осигуряват единство и стабилност. Антимонополните закони на практика престават да действат; Рузвелт провокира корпорациите да създават монополи и да контролират своя сегмент от пазара така, че и пиле да не може да прехвръкне. Точно тази мярка се счита от съвременните икономисти за най-пагубна: като съкращава временно безработицата и фиксира цените, президентът надява на пазара юзда, която го лишава от свобода за маневри и развитие.
Към 1938 американската икономика все още е в положението на тежкоболен пациент: отсъства какъвто и да било ръст на обществения продукт, населението гладува умерено (поне не до смърт), а промишлеността демонстрира стабилност в изкуството да буксува на място. През 1939-а Голямата депресия приключва; започва Втората световна война. Войните знаят как да се справят с кризите, и то доста ефективно. Уви, това е един от случаите, в които лекарството е сто пъти по-лошо от самата болест.
Оттогава насам светът не се е сблъсквал с криза, която да наподобява Голямата депресия – въпреки мрачните прогнози за бъдещите година-три. Историята, колкото и да обожава да се повтаря, едва ли ще успее втори път да затъне в съвсем същото миризливо блато; но ти за всеки случай това лято не се дръж като щуреца, а като мравката
пише максим
Няма коментари:
Публикуване на коментар