Напуснах колежа "Рийд" 6 месеца след като започнах да уча там, но продължих да посещавам някои занимания още около 18 месеца, преди окончателно да напусна. Защо се отказах ли?
Всичко започва още преди раждането ми. Биологичната ми майка била млада, неомъжена колежанка и решила да ме даде за осиновяване. Била убедена, че трябва да ме осиновят образовани хора, и всичко било подготвено така, че да ме осиновят адвокат и съпругата му. Но когато съм се появил на бял свят, те в последния момент решили, че всъщност искат момиче. И тогава на родителите ми, които били в списъка на чакащите за осиновяване, им позвънили посред нощ с въпроса: "Неочаквано се появи едно момченце за осиновяване, дали ще го искате?". Отвърнали: "Разбира се." Биологичната ми майка впоследствие установила, че майка ми никога не е учила в колеж и че баща ми дори не бил завършил гимназия. Тя отказала да подпише всички документи за осиновяването ми. Склонила едва няколко дни по-късно, когато родителите ми й обещали, че един ден ще ме пратят в колеж.
И така, 17 г. по-късно се записах в колеж. Но наивно избрах такъв, който бе почти толкова скъп като Станфорд, и всичките спестявания на моите родители, които са от работническата класа, отидоха за такси за колежа. След 6 месеца там не виждах смисъл от това. Нямах представа какво искам да правя и как колежът щеше да ми помогне да разбера. А харчех парите, които родителите ми бяха спестявали през целия си живот. Затова реших да напусна и да вярвам, че всичко ще се нареди. Тогава бе малко стряскащо, но като обърна поглед назад, това бе едно от най-добрите решения, които съм вземал. В момента, в който напуснах, можех да спра да посещавам задължителните занятия, които не ме интересуваха, и да започна да посещавам онези, които ми бяха интересни.
Не беше особено романтично. Нямах стая в общежитие, затова спях на пода в стаите на приятели. Връщах празни бутилки от кока-кола за по 5 цента, за да си купувам храна, и всяка неделя вечер вървях 12 км през града за една топла вечеря в храма Харе Кришна. Обичах това. Много от нещата, на които връхлитах, следвайки любопитството и интуицията си, впоследствие се оказаха безценни. Ще ви дам пример.
По онова време колежът "Рийд" предлагаше най-добрия калиграфски курс в страната. Всеки постер, всеки етикет върху шкафче в кампуса бе прекрасно калиграфски изписан на ръка. И понеже аз отпаднах и не ми се налагаше да посещавам задължителните лекции, реших да отида в курса по калиграфия. Научих серифните и несерифните шрифтове, научих за различните разстояния между буквите и всичко, което прави добрата типография наистина добра. Бе красиво, запомнящо се, артистично изтънчено по начин, който е непостижим за науката. Бях възхитен.
Нямаше никакъв шанс нещо от това да намери практично приложение в живота ми. Но 10 г. по-късно, когато правехме дизайна на първия компютър Макинтош, цялото това познание се върна у мен. И го вложихме в Мак. Той бе първият компютър с красива типография. Ако не бях ходил точно на този курс в колежа, Мак никога нямаше да има толкова разнообразни шрифтове или пропорционално разпределени шрифтове. И понеже "Уиндоус" изкопира Мак, най-вероятно никой персонален компютър нямаше да ги има. Ако не бях напуснал, никога нямаше да отида в курса по калиграфия и персоналните компютри може би никога нямаше да имат прекрасната типография, която имат днес. Разбира се, нямаше да мога да свържа точките в бъдещето така, ако бях останал в колежа. Но всичко беше кристално ясно, когато обърнах поглед назад 10 г. по-късно. Не можете да свържете точките, като гледате напред, може да го сторите единствено, когато обърнете поглед назад. Затова трябва да вярвате, че точките ще се свържат по някакъв начин в бъдещето ви. Трябва да вярвате в нещо - в инстинктите си, в съдбата, в живота, в кармата, в нещо - каквото и да е. Защото вярата, че точките ще се свържат някъде по пътя, ще ви даде увереността да следвате сърцето си, дори и то да ви отведе извън утъпкания път.
Втората ми история е за любовта и загубата
Имах късмет - установих какво обичам сравнително рано в живота си. Воз и аз създадохме "Епъл" в гаража на родителите ми, когато бях на 20 г. Работехме упорито и за 10 г. "Епъл" порасна от нас двамата в гаража до компания за 2 млрд. долара с над 4000 служители. Година по-рано бяхме пуснали най-доброто си творение - "Макинтош" и аз навърших 30 г. И бях уволнен. Как те уволняват от компанията, която сам си основал? Ето как - с нарастването на "Епъл" наехме човек, за когото мислех, че е много талантлив и че може да управлява компанията с мен. И през първата година и нещо всичко вървеше добре. Но след това възгледите ни за бъдещето започнаха да се разминават и стигнахме до срив. Когато това се случи, бордът на директорите зае неговата страна. И така, на 30 г. бях изхвърлен. Демонстративно. Всичко, върху което бе фокусиран съзнателният ми живот, си беше отишло и бях съкрушен.
Няколко месеца буквално не знаех какво да правя. Чувствах, че съм разочаровал предишното поколение предприемачи, че съм изпуснал щафетата, която са ми подали. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се опитах да се извиня, че съм се провалил така. Бях се провалил пред всички и дори обмислях дали да не напусна Силиконовата долина. Но постепенно започна да ме озарява мисълта, че аз все още обичах това, което правех. И развитието на събитията в "Епъл" не бяха променили това. Бях отхвърлен, но все още бях влюбен. Затова реших да започна отначало.
Тогава не го виждах още, но се оказа, че уволнението ми от "Епъл" е било най-доброто нещо, което е могло да ми се случи. Тежестта от това да си успешен бе заменена от лекотата на това да съм отново начинаещ, по-малко сигурен в каквото и да било. Това ме освободи, за да започна един от най-креативните периоди в живота си.
През следващите 5 г. основах компанията NeXT, другата компания нарекох Pixar и се влюбих в изумителна жена, която стана моя съпруга. Pixar създаде първия в света филм с компютърна анимация - Toy Story, и в момента е най-успешното анимационно студио в света. В забележителния обрат на събитията "Епъл" купи NeXT, аз се върнах в "Епъл" и технологиите, които разработихме в NeXT, са основата на настоящия ренесанс на "Епъл". А с Лорен сме чудесно семейство.
Сигурен съм, че нищо от това не би се случило, ако не бях уволнен от "Епъл". Бе ужасно горчив хап, но изглежда пациентът е имал нужда от него. Понякога животът те удря с тухла по главата. Не губете вяра! Убеден съм, че единственото нещо, което ме накара да продължа, бе, че аз обичам това, което правя. И това се отнася както до работата, така и до любимите ви. Работата ще запълни голяма част от живота ви и единственият начин да сте наистина удовлетворени е да работите това, което смятате, че е страхотно. А единственият начин да работите страхотно е да обичате това, което правите. Ако още не сте го открили, продължавайте да го търсите. Не спирайте. Като с всички съкровени неща - когато го откриете, просто ще разберете. И като във всяка чудесна връзка, с годините нещата ще стават все по-добре и по-добре. Затова продължавайте да търсите, докато го намерите. Не се примирявайте.
Когато бях на 17 г., прочетох нещо, което звучеше така - ако живееш всеки ден така, сякаш ти е последен, някой ден със сигурност ще е така. Запомних го и през следващите 33 г. всяка сутрин се поглеждах в огледалото и си казвах: "Ако днес е последният ден от живота ми, ще искам ли да направя това, което ще правя днес?" И когато отговорът беше "Не" в продължение на много дни, знаех, че трябва да променя нещо.
Да си напомням, че скоро ще умра е най-важният инструмент, с който разполагам, за да си помагам да правя важните избори в живота си. Защото почти всичко - всички външни очаквания, цялата гордост, всички страхове от неуспех или провал - всичко това изчезва пред лицето на смъртта и остава единствено това, което е наистина важно. Напомнянето, че ще умреш за мен е най-добрият начин да се измъкна от примката на мисълта, че имам какво да губя. Пред смъртта си гол. И няма никаква причина да не следваш сърцето си.
Преди година се установи, че страдам от рак
Бях на скенер в 7 и половина сутринта и той ясно показа рак на панкреаса. Нямах представа какво е панкреас. Лекарите ми казаха, че най-вероятно става дума за нелечим тумор и че мога да очаквам да живея не повече от 3 до 6 месеца. Лекарят ми ме посъветва да си отида у дома и да започна да си подготвям нещата, което е начинът на лекарите да ти кажат, че умираш. Това означава да се опиташ да кажеш за няколко месеца на децата си всичко, което си смятал да им кажеш през следващите 10 г. Означава да си подредиш нещата така, че да не създаваш трудности на семейството си. Означава да се сбогуваш.
Живеех с тази диагноза през целия ден. По-късно вечерта на същия ден ми направиха биопсия, спуснаха ендоскоп през гърлото и стомаха до вътрешностите ми, проникнаха с игла в панкреаса и взеха клетки от тумора. Бях упоен, но съпругата ми, която присъстваше, ми каза, че когато видели клетките под микроскоп, лекарите започнали да плачат, защото се оказало, че имам много рядка форма на тумор на панкреаса, който бил лечим с операция. Оперираха ме и сега съм добре.
Тогава се приближих близко до смъртта и се надявам да остана на това разстояние десетилетия. След като го преживях, сега мога да ви говоря по-уверено, отколкото когато смъртта е напълно интелектуално понятие:
Никой не иска да умре. Дори хората, които искат да отидат в рая, не биха искали да умрат, за да идат там. Но смъртта е крайната дестинация за всички ни. Никой не й е избягал. Така и трябва да бъде, защото Смъртта е най-доброто творение на Живота. Тя е агентът на промяната на Живота. Тя разчиства старото, за да стори път за новото. В момента новото сте вие, но някой ден, твърде далеч от днешния, постепенно ще станете възрастни и също ще бъдете отстранени. Съжалявам, че ви казвам нещо така драматично, но това е истината.
Времето ви е ограничено, затова не го губете,
като живеете нечий друг живот. Не се оставяйте в плен на догмата - да живеете с резултатите от мисленето на другите хора. Не позволявайте шума от мненията на другите да заглуши вътрешния ви глас. И най-важното - имайте куража да следвате сърцето и интуицията си. По някакъв начин те вече знаят точно какви бихте искали да станете. Всичко друго е на втори план.
Когато бях млад, имаше едно изумително издание - The Whole Earth Catalog, то бе една от библиите на моето поколение. Негов автор бе Стюърт Бранд, която го правеше недалеч оттук, в Менлоу Парк, и му бе вдъхнал живот с поетично докосване. Беше краят на 60-те години, преди персоналните компютри и издателският софтуеър, и всичко в изданието бе изпълнено на пишещи машини, с ножици и полароиден фотоапарат. Беше нещо като Google в хартиен вариант, 35 г. преди да се появи Google - беше идеалистично и преливащо от прецизни инструменти и велики бележки.
Стюърт и екипът му издадоха няколко броя на The Whole Earth Catalog и тъкмо когато потръгна, пуснаха последен брой. Бе в средата на 70-те години и аз бях на ваша възраст. На задната корица на последния брой имаше снимка на междуградски път на разсъмване, на каквито всеки от вас, който обича да пътува на стоп, е попадал. Под нея имаше надпис: "Останете гладни. Останете безразсъдни." Това бе тяхното прощално послание. И аз винаги го пожелавам на себе си. Сега, когато вие се дипломирате и поемате по нов път, го пожелавам и на вас.
Останете гладни. Останете безразсъдни.
сега
Няма коментари:
Публикуване на коментар